Д-р Найден Найденов дава сведения, че на остров „Мага-рец" са погребани неколкостотин убити и умрели от лошите ус­ловия в лагерите, но той визира само периода през който е бил там (1951-1954 г.). Колю Кондов споменава, че освен на остров Магарец за погребване на убитите се използвал и остров Малка бързина. Христо Николов – лагерист от „Белене", свидетелства, че погребения на лагеристи се извъришвали и на остров Пре­дел, където свинете от свинарника изравяли труповете и ги раз­късвали (23). Мисля, че последното е правено умишлено, с цел заличаване на следите… С тази цел са убивани и по-старите зат­ворници, прекарали по-дълго време в лагерите. Според свиде­телствата на лагериста Димитър Сираков на остров Персин в концлагера „Белене" хиляди българи са намерили смъртта си. Същото твърдят и други оцелели лагеристи (23). Пълната исти­на за тези престъпления на комунистите може да излезе наяве само ако се направи ексхумация на масовите гробове на остро­вите Магарец, Малка бързина, Предел и на самия Персин и се извърши надлежна съдебномедицинска експертиза на трупове­те на убитите (убити без съд!)…

            За да не бъдем голословни, ще представим някои случаи от живота в комунистическите концлагери и затвори, предадени точ­но от очевидци:

Колю Кондов („Белене"):

          На 5-ти септември 1951 г. 35 млади български патриоти са разстреляни в Старозагорския затвор. По същото време и в Сли­венския затвор са екзекутирани двама легионери (76).

           По-горе споменах името на директора на Пазарджишкия затвор – Георги Попов. Ден-два преди събитията, започнали на 24-ти април 1952 г. и преди пребиваването ми в директорската стая, бях в карцера. По това време бяха убили един младеж -учител от Хасково. Трупът му беше хвърлен върху въглищата срещу карцера. Късно вечерта през решетките на карцера видях, че дойде директорът изверг. Пиян и псувайки ни, отиде до трупа на убития учител и уринира в отворената уста на жертвата. Жес­токи дни на побоища и убийства!… " (76).

            „Много често охраната извикваше някой от нас и му нареж­даше да отиде (отвъд колчетата с надписи „Стрелба без предуп­реждение!") и да им отреже пръчка от върбата. Ние знаехме, че този нещастник ще бъде убит… " (76).

          „По време на брането на слънчоглед в късното лято на 1952 г. млад 17-годишен затворник заспал на обекта. Събуждайки се, разбрал, че е сам. Започва да тича и да моли за прошка, стре­мейки се да ни застигне и да се прибере с нас на Първи обект. Милиционерите се върнаха, пресрещнаха го и го убиха с брадви. Този младеж беше от Свищовско…" (76).

           „Д-р Никола Грозев беше отговорник на лазарета. Той е нео­бикновен човек – легионер. Много често го вкарваха в карцера, за­щото отказваше да подпише някой смъртен акт на убит затворник. Имаше случаи, когато престояваше в карцера и 9 месеца…" (76).

      „Един ден, работейки на дигата, беше застрелян Драган Ко­лев, защото беше посегнал да откъсне (от глад!) стрък лапад. Уби го милиционер – негов съселянин. Пред всички ни, хвана го за краката и го завлече в шубрака, казвайки, че искал да бяга. Убийствата бяха почти ежедневни и безпричинни. Никой от нас не знаеше дали ще доживее утрешния ден… " (76).

           „На 6 март 1953 г. бяха удавени няколко затворници, които с лодка преминаваха от остров Голяма бързина за остров Пер-син. Лодката имала пробойна, запушена с парцал. Последният изпаднал и лодката започнала да се пълни с вода. Настава сума­тоха и боричкане и всички потъват във водата. Само двама от тях успяват да се спасят с плуване… " (76).

          Същия ден, когато умря бай Христо Мутафов, умряха още 20 възрастни лагеристи от азиатски грип. Началникът на лагера, полковник Иван Тричков – брат на небезизвестният комунисти­чески герой Владо Тричков, пристигна и каза: „Малко са умре­лите! Искам трупове, трупове!… " (76).

Д-р Найден Найденов („Белене"):

„… Понякога постоянният вятър на острова (остров Пер-син в „Белене", наричан от лагеристите „Моргата") донасяше провлачена тъжна песен, която напомняше ридание над гроба на скъп човек. Много пъти се чуваше: „Помощ, на… му стана лошо, припадна". А веднага след това стоящият за охрана ми­лиционер циганин подвикваше: „Не викайте, ба! Голяма работа, жа умре една гад…" (103).

Владимир Свинтила („Богданов дол"):

„… Почват първите инквизиции. Те се правят показно – то­ва е „приемът". С един удар е повален някакъв студент – фракту­ра на черепа, менингит и екзитус (смъртен изход)! Но има и по-страшно. Възстановени са забравените отпреди реформите на Александър II шпицунтери (бой под шпалир). Но това не са шпи-цунтерите, рисувани от Шевченко. Там те удрят един път и ти продължаваш. Тук върху ти се изсипва град от удари. Но има по-страшно: убийството с удар на тояга в соларния плексус. И тогава хвърлят трупа на свинете… " (23).

„… Не ги гледай никога в очите. Свеждай очи. Правият пог­лед се наказва със смърт.

            Един бе погледнал Остап Гершанов* право в очите. И бе повален – беше му счупен гръбнакът. Въпреки това стоя още една година. И когато излизаше от лагера, излизах и аз и го ви­дях, ходеше на четири крака, влачеше се по корем, Гершанов* му четеше някакви наставления от висотата на ръста си. А бед­ната човешка жаба гледаше нагоре с разбита уста (Гершанов* го бе ритнал в устата!). Бедната човешка жаба… " (23).

Димитър Сираков („Белене"):

„… На този остров (остров Персин в „Белене") човекът бе извън закрилата на всеки закон и всеки момент можеше да бъде застрелян с повод или без повод. Хиляди намериха своята смърт. И когато прасетата започнаха да изравят труповете, трябваше да се закрие свинефермата… В деня, в който беше заклано едно куче и вече имаше 60 случая на умрели от глад, на острова прис­тигна някаква комисия от добре охранени хора от София и със собствените си очи видяха как черния дроб на кучето се обръ­щаше във врящата тенекия.. " (23).

Асен Рашев („Белене"):

„…Отивайки към тоалетната, на 10 крачки от пътеката ви­дях един лагерист, който държеше в дясната си ръка котленка (котленките, които ползвахме за събиране на убитите жаби, змии, и варяхме от ярмата качамак). Беше се хванал за дебелия кавак, а срещу него милиционер с насочен шмайзер викаше и псуваше. Лагеристът с ужас в очите се молеше: „Не ме убивай, не ме уби­вай!" Недоизрекъл молбата си за трети път – откос от шмайзе­ра, и жертвата се строполи на земята. Милиционерът, може би стъписай, изчезна, вероятно да докладва.

           Връщайки се обратно, видях жертвата с лице, обляно в кръв. В дясната ръка стискаше котленката, чието съдържание – царе­вична ярма, се беше изсипало върху тялото му. Явно бе тръгнал към огнището да си вари качамак… " (23).

„… Бай Иван Йондев – анархокомунист от Кюстендил, бе­ше също мой приятел. Добър човек и веселяк беше. Една сут­рин, когато колоната се движеше към обекта, той се отклони десетина метра встрани, за да убие с пръчка една жаба (за хра­на). Изведнъж се чуха изстрели и бай Иван се строполи с лице върху земята. Всичко свърши. Той беше мъртъв… " (23).

Иван Делийски („Белене"):

„… Върбите са нещо като гранични стълбове, очертават гра-
ницата между лагера и…. България. Минеш ли тази линия, Вът-
решните войски стрелят без предупреждение. Да, ама като ра-
ботиш, де ще я видиш върбата и въображаемата линия… По ед-
но време чуваме: пак-пак! так-так! Стрелба, ама не от шмайзер.
Дотичва през ливадите и върбалаците Минчо Панов и се бухва в
нас. Какво става, бе? Убиха ги, двамата ги убиха! Ония, с които
той косил, навлезли, както косят, в „българско" и ги убили на
място…" (23).

„… Докато лежах в лазарета, 11 души умряха от глад. Пог­ребваха ги на съседния остров, на запад е от нас – остров Мага-рец. Няма една тревка там, няма едно храстче. Пясък само. Там са зарити най-малко хиляда трупа, и от Ловеч докарваха мъртви там… " (23).

Теодора П. Калайджиева; Янко К. Кожухаров:

„На 20 април 1990 г. по Радио София бе съобщено за колек­тивен гроб край Благоевград, също създаден в есенните дни на 1944 г., а имаше сведение за жестоко погребение и край Перник, пак по същото време. Там изчезнали адвокатът Владо Йонов от Радомир, председателят на кооперация „Съгласие" в Перник -Тачо Пеев; Цеко Марков, Иван Петров Комитов и много други.

Без съд и присъда, тези хора са били хвърлени живи в 300-мет-рова шахта… " (53).

Румен Пенков („Кофалджа" – „Мъртвата долина"):

„… На ръце лагеристите донесоха един човек. Оказа се, че е Христо Генов, народен представител на БЗНС „Никола Петков" от Чирпан. Той беше излязъл от болница с кръвоизлив от язва на стомаха. Към обяд пристигна комендантът Стефан Китов, об­лечен със сталински мундир, и отиде при бай Христо, който ле­жеше на земята под една круша. Започна да го рита с подкова­ните ботуши. Бях на стотина метра и виждах как човекът умира. След това лагеристи го донесоха на ръце в лагера, но казаха, че вече бил мъртъв. Не знам дори дали е погребан… " (23).

Дончо Стоянов („Белене"):

„… Началникът ни – Стефан Китов, беше садист и убиец. Веднъж, помня, влезе в помещението и се заяде ей тъй без при­чина с анархиста Иван Йондев: „Ти какъв си, бе?" Онзи мълчи, „Човек", казва. „Знаем, че си човек, избухна началникът, но аз съм комунист, а ти какъв си?" Не му изтраяха нервите на нашия и си позволи да отвърне: „Аз за разлика от Вас съм просто чо­век". На другия ден охраната го застреля. Бяхме на работа на „Носа". Който от лагерниците минаваше покрай мястото, оца­пано с кръв, оставяше по шепа лайкучки… Не се церемоняха и със своите хора. Информаторите си сред лагерниците най-често убиваха. Никой не знае къде и как… " (23).

Христо Пеев („Белене"):

„… Понтонът „Ужас" – това име ще му остане в епопеята на „Белене". Тридесет и пет младежи, предимно от забранения Зе-меделчески младежки съюз, трябва да изтърпят наказание, кое­то трудно би хрумнало на самия Берия*. В началото на януари при минус 10-20-градусов студ те престояват 14 денонощия под открито небе, брулени от вятъра, без да могат да седнат или да излязат от водата, която през нощта замръзва, а през деня едва-едва се размразява. Трудно е за нечие въображение да си предс­тави по-голям кошмар. Малцина остават живи, но осакатяват за цял живот с ампутирани от измръзването крайници… " (23).

Димитър Куманов (Кюстендилски затвор):

„… Системата на безогледен терор беше повсеместна. Тя не отминаваше и затвора-болница – Кюстендилския затвор. В него бяха събрани при сравнително по-лек режим предимно туберку­лозни затворници. Един от тях бе Петър Гюров, висок, хубав мъж на около 40 години, приветлив и сериозен човек. Земеделец по убеждения. За негово нещастие управата реши да го вербува за доносник. Гюров възмутен отказал, при което изтървал и някоя по-силна дума. Грабнаха го нанякъде. След няколко седмици вър­наха на одеяло една жалка човешка сянка, обезкървена и измъ­чена до неузнаваемост. Говореше с върховно усилие с много тих и бавен шепот. Почина… " (23).

Христо Николов („Белене"):

„… Между лагеристите имаше и хулигани (криминални ре­цидивисти). Иван Кантов ми казваше кой от хулиганите е бил натоварен от управата да извършва убийства в лагера на беля­зани хора. Иван беше на същата длъжност и по-късно, когато идваше молотовката от Ловеч с трупове. Поемаше чувалите (с убитите) и ги товареше на понтона, а после ги откарваха на ост­ров Предел, където ги закопаваха в шанци, дълбоки 40 – 50 см. Разправяше ми, че свинете от свинарника на острова ги изравя­ли и разкъсвали…

            Иван Кантов спеше при нас, в монтажната работилница… Оставаха му пет дни до излизането му от затвора. Започна да си подарява дрехите на нас, които оставахме. Беше лежал вече над 15 г. Но той не излезе. Това, което зная е, че полковник Т го е застрелял с пушка от прозореца на щаба. Премахнаха го, за да заличат част от следите!… " (23).

Христо Рангелов Матев („Слънчев бряг"):

„… Ще споделя само, че бях с вързани ръце и когато казаха „Слизай!", аз не можах да скоча от камиона. „Помогна" ми един изверг с приклад в тила и аз се проснах долу. Биха ме до обезу-мяване…

          За да бъда кратък, ще ви кажа само, че нас ни биеха на ста­ване, при строяването, при тръгване за кариерите, при връщане от работа, при проверките и нощем дори… Така много момчета не издържаха и си отидоха… Над 300 души… (1954 г.)" (23). Иван Иванов („Слънчев бряг"):

„… Според мен убийствата ставаха нощем… опъваха маса и шефовете се настаняваха за поредния запой: майор Гогов – на­чалник на лагера, капитан Баев – началник на милиционерската група, майор Газдов – началник на ДС, и Червения майор (Пет­ров) – най-големия гад и убиец, който после умря като куче. До­макинът на служебния стол – затворникът Дако от Угърчин, ми разправяше, че поглъщали неимоверни количества храна и ал­кохол. После, пияни-заляни, карали да им водят лагерници да ги мъчат или жени да се гаврят с тях.

          Сутрин, когато идвах на работа, съм виждал огромни лок­ви кръв – сякаш са клали добитък! Питал съм, но не са ми отго­варяли.

          Между жените имаше и красиви, макар че не може да се определи със сигурност – толкова отчайващо запуснати и мръс­ни бяха, че на човек му се повдигаше, като ги доближи. Милици­онерите обаче редовно ги изнасилваха!… " (23).

Васил Вълков („Слънчев бряг"):

„… Най-големите масови убийства ставаха точно тук. Без куршум, без нож, без брадва – само с тояги с железен край. В чувалите някои трупове бяха без мозъци… Ако някой дивак (ка­нибал) хване човек, той ще го изяде, а тук прасетата ни изяжда­ха…" (23).

Божидар Петров („Слънчев бряг"):

„… След това казаха на един от нас, мъж около петдесетте, че не трябвало да го докарват тук, а още на място да го ликвиди­рат. Той мълчеше (спомням си само, че беше от Пловдив).

           Накараха го да легне по очи на снега и започнаха да го уд­рят с бастуните (сопите). Жертвата им крещеше и молеше за милост, а те удряха по целия гръб и краката, докато в един мо­мент престана да вика. Видях по врата му кръв, някой не беше насочил правилно удара, пък и той се гърчеше и местеше по земята… Някой донесе един чувал, палачите го сложиха вътре, натиснаха краката му и когато се скри целият, вързаха чувала с тел. Един милиционер доведе двама души с дрехи на райета, те взеха чувала и го понесоха някъде…" (23).

„… Виждал съм чувалите с жертвите, понякога над 15 на ден, оставени до сградата зад тоалетната. Към 2 часа след полу­нощ идваше кола и ги закарваха нанякъде. Между нас се чуваше, че ги заравяли в „Белене", но това знаят най-добре палачите и техните ръководители. Различни бяха причините и прийомите да се убие някой. Но основната причина беше нечовешката ра­бота…

            Един младеж на около 25 години се хвърли под влака на Голямата кариера, когато правеше маневра. Колелетата му от­рязаха и двата крака, но той беше жив. Старшината от охраната попита звеневия Левордашки какво става. Левордашки взе един боен чук, изтеглиха го от релсите и го удари в гърдите. Жертва­та издъхна, а старшината одобрително кимна на убиеца. Вечер­та на проверката Газдов и Горанов държаха заплашителна реч никой да не смее да се самоубива. Те не искаха да изпуснат удо­волствието да ни лишават от живот собственоръчно. Те бяха съ­дии и палачи… " (23).

Иван Желев Кисьов („Слънчев бряг"):

„… Този боклук от Бургас знае да плямпа на осем езика и е адвокатско синче – извика Газдов и си плю на ръцете. – И вмес­то да си гледа езиците, ходел в пристанището и предупреждавал чуждестранните моряци кои чейнчаджии били сътрудници на ми­лицията.

          Той замахна, че въздухът изпищя, бастунът (сопата) описа дъга и прасна човека в главата. Кръвта рукна като гейзер. Бри­гадирите се нахвърлиха връз него и тоягите им зачаткаха сякаш трошаха орехи. Прожекторът беше насочен към тила му и свет­лината струеше към мен, та главата му изглеждаше черна и кръвта шуртеше като мастилена струя. Биха го петнадесетина минути, той спря да мърда. Донесоха чувал и го натъпкаха вътре. На сут­решната проверка кръгът стоеше очертан от вечерта. В него бе­ше засъхнало ръждиво петно…

             Край лагера растяха някакви жилави храсти – дрян ли бе­ше, друго ли – не знам. Но бяха жилави и след като ги обгаряха на огън, много трудно се чупеха. При силен удар тоягите пукаха черепите като зрели дини. Имало е случаи да влезе някой в кръ­га и Газдов да замахне по-тежко… по лицата и дрехите ни пръс­каше червено-бяло пюре от кръв и мозък: когато беше студено, кръвта димеше като сярна киселина… Убиваха дневно от пет до седем души, а понякога и повече. В началото бяхме 180 лагерис-ти; за един месец стигнахме до 1000, а към края на първата годи­на чух, че сме били заедно с женския лагер между 1500 и 2000 души. Материал да убиват и милиционерите, и бригадирите има­ше в излишък. Камионите непрекъснато докарваха нови и нови хора без присъди, защото нищо не бяха извършили, а отнасяха трупове… " (23).

„… Докараха веднъж един военен, беше полковник. Страш­ни бяха вечерните проверки, тогава ставаха и най-големите из­девателства над лагерниците. С полковника се заяде Горанов, заместник-началникът. В продължение на десет дни го би до при­падък всяка вечер, охраната на каменоломната също не го оста­вяше. Ей, така, профилактично. На десетия ден, по-точно вечер­та, го изкара пред строя и каза „Полковник! Ти ще умреш тук, в кръга, още сега. Утре ще докарат сина ти и той също ще умре в кръга!"

        Оня нещо му каза и Горанов го уби с един удар. Сложиха го в чувала. Кръвта беше толкова много, че му нахлузиха втори чувал, но и той протече. Синът му дойде на другия ден – снажен, красив мъж, бил артист. На втория ден гърбът му стана кървава каша от бой… Старшина Йозов видя, че артистът не е добре и го задебна. Щом се люшна от мястото си, удари го с тояга и той падна като отсечен. Покрихме го с шинел, но аз видях, че още е жив. Отваря­ше си устата като риба на сухо. Нямаше да го бъде… Четният Димитър Цветков го видя на плаца и се засили да го удари в гър­лото. Артистът или това, което беше останало от него, направи инстинктивно движение, случайно омекоти с ръка удара. Обаче вторият замах му омля гръкляна, обърна очи и умря… " (23).

          Описанията на очевидци от концлагерите могат да продъл­жат до безкрайност, но не е нужно; достатъчни са и тези, за да се вдъхне ужасяващата и зловеща атмосфера на комунистическите лагери на смъртта, където са избити без съд и присъда хиляди човешки същества, чиято вина е била, че са били високообразо­вани, интелигентни, произхождали от аристократични семейст­ва и не симпатизирали на просташкия и кървав комунистически режим. „Клиентите" на тези концлагери били адвокати, артис­ти, лекари, инженери, бивши народни представители и минист­ри, свещеници и военни. Те били поставени при ужасни условия да работят като каторжници по 12-16 часа на ден, на границата на физическото оцеляване, и били хранени колкото да не умрат, „но много от тях умрели от глад и изтощение. Схемата да бъдат убивани с тояги, продължителен бой, физически и психически тормоз, не е била измислена случайно. Винаги можело да се ка­же, че убития е умрял от нещо друго (трудова злополука, сбива-ния между лагеристи, болест и така нататък). Тези лагери били замислени от ЦК на БКП като съвършена машина за унищожа­ване на политически противници и терор над останалото насе­ление чрез налагане на страх и ужас! Това е била целта.

         Някои, дори от надзирателите в тези концлагери, са твър­дели, че те са по-страшни от фашистките концлагери, а аз бих добавил, че са съизмерими единствено със съветските концла­гери в Сибир, тъй като са правени по техен образец. И едните, и ддругите са измислени от евреи!…

           Репресиите спрямо българите продължават на приливи и отливи при различни акции и инициативи на тоталитарната ко­мунистическа власт в периода 1944-1989 г. При всяка подобна акция концлагерите и затворите се пълнят с невинни хора, като някои от тях попадат по няколко пъти там, след като веднъж са влезли в „черните списъци". Неудобните на властта хора се пре­махват понякога тихомълком („безследно изчезнали" или умре­ли в лагерите от „настинка"), а също и чрез шумни процеси със смъртни присъди, за сплашване на останалите живи.

Ето някои от тези акции и кампании на комунистите:

• Чистките на „виновните за катастрофата" и „Народния съд" (1944 – 1945 г.).
• Създаването с наредба-закон на ТВО – концлагерите (1945 г.).
• Ликвидиране на опозицията. Процесите срещу ГМ. Ди­митров, Кръстьо Пастухов, Цвети Иванов, Никола Петков и дру­ги (1946 – 1947 г.).
• Чистките сред армията и „Военния съюз" (1946 – 1947 г.);
• Процесите срещу ВМРО и михайловистите (1946 г.).
• Насилствената колективизация в селското стопанство, преследване на „кулаците" и създаването на ТКЗС (1949 – 1950 г.).
• Търсене на „врага с партиен билет", процесите срещу Трайчо Костов и други видни партийни лица и майстори на ин­квизицията в ДС (за заличаване на следите) (1949 – 1950 г.).
• Унищожаване движението на горяните (1948 г.).
• Чистки сред студентите и академичните среди (1944 – 1950 г.).
• Закон за трудово мобилизиране на безделниците и праз­носкитащите (1946 г.);
• Закони за национализация на индустрията, едрия земе­делски машинен инвентар и едрата градска собственост (1947 -1948 г.);
•  Процесите срещу свещениците – евангелисти и католи­ци (1952 г.).
•  Репресиите по повод Унгарската революция от 1956 г.
•  Репресиите по повод „Пражката пролет" и нахлуването на войски на Варшавския договор в Чехословакия (1968 г.).

      При последните две събития органите на МВР и ДС по мес­та са имали подробни списъци на хора, които при нужда (вълне­ния и бунтове, стачки) е трябвало да бъдат поголовно избити от властите.

(следва четвърта част)