Извършеният от комунистите Геноцид и Холокост над българската нация (1944-1989 г.)

         Данните за тази глава по разбираеми причини не са пълни и точни, тъй като все още архивите на БКП и бившата ДС не са отворени и разсекретени, въпреки че са минали над 60 години от кървавия преврат на 9 септември 1944 г. Независимо от това обаче съществуват множество други документи (държавни, съ­дебни, на МВР и прочие), както и свидетелства на останалите живи жертви на комунистическия терор и техни роднини. Всич­ко това дава възможност да се сглоби една обща картина за из­вършените от комунистите престъпления през посочения пери­од. Тук трябва да отчитаме също така, че много документи са умишлено унищожени, а много не са надлежно проучени – нап­ример военните архиви и други по-периферни архиви и доку­менти от Централния държавен архив (ЦДА).

      Понеже за жертвите е писано доста, тук акцент ще сложим върху имената на палачите, техните сътрудници и помагачи и извършеното от тях.

       Под диктовката на Москва на 26 август 1944 г. ЦК на БКП (БРП) издава окръжно №4, което призовава комунистите, Оте­чествения фронт (ОФ), народните маси (разбирай лумпените) заедно с армията „да се вдигнат на смела и решителна борба за незабавно скъсване съюза с хитлеристка Германия, за изгонване на войските й от България, за общи действия с другите балканс­ки народи срещу завоевателите, за демократична власт… „

     По същество това е сигнал на комунистите за извършване на въоръжен преврат срещу законната власт в България, подк­репен от окупационната 200-хилядна съветска армия! На 8 сеп­тември сутринта Червената съветска армия нахлува в България а на 9 септември 1944 г. правителството е свалено, налага се комунистическа диктатура (наричана „народна демокрация") и започва поредната голяма касапница над българите!…

        Комунистическите историци в България наричат този прес­тъпен акт „Деветосептемврийско въстание" и „начало на бъл­гарската социалистическа революция". Нека видим как протича това „светло начало".

        Новото правителство на Отечествения Фронт (ОФ) е огла­вено от професионалния превратаджия Кимон Георгиев*. Вед­нага са свалени регентите Н.Ц.В. Кирил Княз Преславски и ге­нерал-лейтенант Никола Михов. На тяхно място са поставени проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов. Но­вото измекярско правителство под диктовката на Москва вед­нага обявява война на доскорошния си съюзник Германия и бъл­гарската армия е пратена да гине за чужди интереси, вместо да укрепи българската власт в Беломорието и Македония. Изтег­лянето на българските войски от двата района оставя беззащит­но българското население, подложено на зверства, грабеж и убийства от страна на гръцките андарти, сръбските и албански­те ултранационалисти и комунисти. Единствено в Скопие един български батальон излиза срещу албанците и спасява града от погроми, но след това много от бойците на този батальон са разстреляни от генерал Темпо заради отказа им да воюват с гер­манците и предложението им да се завземе Солун (81).

          Комунистите изпращат на фронта срещу германците елита на армията – офицери, подофицери и войници, в по-голямата си част членове на патриотични организации. Те биват пратени на първа бойна линия, а партизани, доброволци и политкомисари стрелят зад тях. Така абсолютно безсмислено България дава 35 000 убити и хиляди инвалиди. Целенасочено по този начин е унищожена част от цвета на нацията, а страната окончателно загуби Беломорска Тракия, Македония и Западните покрайни­ни, освен това е заставена да изплаща огромни репарации (129).

* Кимо Георгиевски – Габриел*, масон 33 степен.

         Непосредствено след преврата започват чистки, масови убийства на политически противници и чисто криминални прес­тъпления, извършвани от комунистическите партизански бан­ди; руската окупационна армия и касапите от НКВД, дошли спе­циално за целта.

             От Москва Сталин* давал указания „как трябва да се про­веде революцията в България и че за да стане както трябва, е необходимо да се пусне повече кръв"… Палачите: Кимон Геор­гиев* – министър-председател; Антон Югов – министър на вът­решните работи и член на Политбюро на ЦК на БРК(к); Георги Петров – член на Политбюро на ЦК на БРК(к); Трайчо Костов; Никола Гаврилов; Петко Кунин; Минчо Нейчев; Георги Чанков; Владимир Димчев; Върбан Ангелов; Добри Терпешев; Георги Ди­митров; Васил Коларов; Цола Драгойчева; Александър Оббов; Адам Трънка*; Димитър Ганев; Вълчо Червенков;Титко Черно-колев; Менахем Файонов*; генерал-лейтенант Добри Терпешев; д-р Любен Герасимов; д-р Иван Пашов; Стефан Тончев; д-р Ми­хаил Геновски; Иван Харизанов; Георги Кулишев; Васил Юру-ков; генерал Мархолев; Здравко Митовски; Димитър Братанов; Иван Попов; Райко Дамянов; Георги Дамянов; Владимир Поп-томов и други подписвали директивите и решенията на ОФ, ЦК на БРП(к); БЗНС, Народен съюз „Звено" и БРСДП (155). Тези и други ръководители и членове на репресивния апарат на тота­литарната комунистическа диктатура са провеждали геноцид-ната антибългарска политика, диктувана от Москва.

           Започва невиждан кървав терор, като без съд и присъда са избити десетки хиляди хора. На първо място според указанията на комунистите това са хора от интелигенцията и управляващи­те до 1944 г. – учители, кметове, полицаи, висши офицери, тър­говци, адвокати, съдии, по-богати българи, членове на патрио­тични организации (легионери, бранници и др.), свещеници и други. Непосредствените извършители на престъпленията са лумпени от комунистическите партизански банди, евреи – цио-нисти и комунисти от бойните групи на БРП(к) и РМС, пълно­мощници на руското НКВД, криминални елементи, освободени от затворите, и хора от утайката на обществото, жадни за мъст и примитивен реваншизъм.

Ето какво пише в своите „Спомени" за този период вдовст-ващата царица Йоана Савойска:

        „… Започнаха веднага арестите. Бяха освободени от затво­рите политически затворници, но също и обикновени престъп­ници, които бяха рекрутирани в Народната милиция, заела мяс­тото на полицията. Бяха задържани незабавно всички министри от правителствата, следвани едно след друго по време на вой­ната, включително и тези, които бяха обявили война на Герма­ния; всички журналисти от всички партии; много от офицерите, с изключение на членовете на Отечествения фронт. Полицията бе унищожена за кратко време, нападнати бяха магазините и скла­довете; започнаха нощните извеждания от къщите. Никой не зна­еше дали на следващия ден щеше да бъде жив и в дома си, както е правилото на всяка „народна демокрация".

        За да поддържат постоянна атмосфера на ужас, руснаците бяха разположили батареи от оръдия в парковете на столицата, които на различни интервали даваха халостни изстрели. В про­дължение на три дни не получих известие от Кирил и регентите, които бяха задържани под арест в същия Царски дворец, от къ­дето малко след това изчезнаха. Техните следи се губят чак до процеса пред Народния съд. Аз не успях да установя никакъв контакт с тях. Вероятно са били отведени в Русия, за да бъдат „обработени" за това, което би трябвало да отговарят на народ­ните съдии, които щяха – все едно – да ги осъдят на смърт.

         „Кървавата баня" се развиваше в грандиозни мащаби в ця­ла България. Официалната цифра, съобщена от правителстве­ните власти няколко години по-късно, бе 138 000 души за една страна от седем милиона жители. Но действителните цифри са по-високи. След като затвориха границите, започна „масовата чистка…" (157).

          В следващите 3-4 месеца след 9 септември 1944 г. са извър­шени най-големите престъпления от страна на комунистите. Във всички села и градове – училища, затвори и казарми били пре­пълнени с арестувани хора, към които били отправени абсурдни обвинения от типа на: „отговорен за катастрофата", „отявлен фашист", „народен враг", „капиталист" и така нататък. След ка­то били извършени тези масови арести, в продължение на мно­го дни арестуваните били подложени на нечовешки мъчения, бой, душене, пускане на ток и други. След това дошла кодирана за­повед от София, която гласяла: „Докарайте арестуваните в Со­фия!"— Това била паролата на комунистите всички арестувани да бъдат избити и разстреляни без съд и присъда!

          В дневника на д-р Найден Найденов (съратник на Иван Баг-рянов) има един доста показателен епизод, който описва точно как комунистическите лумпенизирани банди са се държали с хо­рата по време на „революцията" на 9 септември 1944 г.:

„… Из града се движат на групи младежи с шмайзери в ръ­ка, надавайки дивашки викове. По „Пиротска" срещнахме ня­колко такива групи. Баща ти поиска да се върнем веднага в къ­щи, но аз настоях и отворихме магазина, аз поставих на нашия трикольорното знаме… В това време откъм църквата „Св. Нико­ла" се зададе голяма група младежи, между които имаше и ня­колко цигани. Те надаваха някакви зверски викове и размахваха над главите си шмайзери и ножове. Като дойдоха пред нашия магазин, забелязали трикольора, спряха се и започнаха да се нах­върлят върху мен (майката на доктор Найденов) с ругатни. Ня­кои извикаха: „Къде ви е червеното знаме? Веднага да свалите този буржоазен парцал!"

         Не се уплаших! Напротив, много спокойно им отговорих, че това не е никакъв парцал, а националното знаме, символът на България. Казаното от мен ги озвери и те се нахвърлиха още по-стръвно. От групата се отдели един висок циганин, откачи зна­мето, начупи пръта му, разкъса плата на парчета и го захвърли на средата на улицата. Младежите нададоха тържествуващ вик и замачкаха с крака знамето.

- Какъв позор, сине! Циганин свали националния трико-льор и се гаври с него!…

         Когато зверовете се наситиха да мачкат народната светиня продължиха пътя си, надавайки истерични дивашки викове. Нас­ред улицата остана знамето разкъсано, измачкано, осквернено Взех парчетата, изтупах ги и ето – тука са!

       Мама разви пакетчето, което държеше в ръцете си. Знаме­то бе накъсано на парчета и замърсено. С какво чувство на прек­лонение тя погали тези останки! И с гняв и възмущение каза:

- Престъпници! Дадоха импулс на най-долните, башибозущ. ки инстинкти. Циганин да къса националната светиня!…" (103).

               9-ти септември 1944 г. не минава и без някои куриози, които ако не беше трагедията на българския народ – биха звучали ко­мично:

          В Бургас съветските войски правят десант и настървените гладни войници намират на гарата една цистерна с метилов ал­кохол. Собственикът ги предупреждава, че спиртът е за промиш­лени цели и е отровен, но бива разстрелян като „капиталист и саботьор"; в резултат 200 войници и офицери умират от отравя­не с метиловия алкохол, а много ослепяват…

            В Стара Загара комендантският патрул от НКВД залавя и разстрелва на място пияни руски войници, грабили и изнасил­вали българи.

            И в двата града по-късно комунистическата угодническа власт издига паметници на безславно загиналите по този начин съветски войници, където пише: „Тук са погребани съветски вой­ници, геройски загинали в Отечествената война, в борба срещу фашизма и капитализма". Тия паметници стоят и до днес!…

          Избиванията в страната и столицата се извършвали по пред­варително изготвени от комунистите списъци (от местните ор­ганизации), в които са посочени водачите на българския народ, представителите на властта и интелигенцията, както и членове­те на патриотични и националистически организации.

          В репресиите и избиванията се включват особено активно лица, като: Антон Югов – министър на вътрешните работи; Да­вид Елазар* – партизанин от бригада „Чавдар"; Тодор Живков – тогавашен служител в МВР; Лев Главинчев* – по-късно пол­ковник в МВР (собственоръчно убил над 250 души!); Хенрих Ко-ен* – следовател от ДС; Бачи Зеев* (Изидор Леви*) – агент на Берия* и ръководител на следствието към ДС; майор Аврам Ми­хов* – офицер от ДС, бивш политкомисар от врачанския парти­зански отряд „Гаврил Генов"; Рако Аврамов* – партиен секре-хар на БРП (БКП) в Коларовград (Шумен); полковник Валери Таджер*; Исак Елизер Франсис*, Матю Кербел*, Жак Натан Примо* (по-късно член на ЦК на БКП); Давид Буко Коен* -служител в МВР (ДС); Ешуа Кемалов Декало*; Анжел Ваген-щайн*; Георги Боков (баща на Филип Боков от БСП); Премя-нов-старши (баща на Красимир Премянов от БСП); Гео Зайков Пирински (баща на Георги Пирински* от БСП – понастоящем председател на Народното събрание); Панайот Каракачанов (ба­ща на Красимир Каракачанов от фалшивото ВМРО); Давид Ова-дия* – партизанин-терорист; Раймонд Вагенщайн*; Изидор Со-ломонов*; Димитър Насимов Аврамов* (Давид Насим Авраам*) – инспектор и главен палач в РО-2; партизанинът Санто Бидже-рано* (баща на Лидия Шулева* от НДСВ – бивш министър и вицепремиер в правителството на Симеон Сакскобургготски-Ко-хари*, понастоящем депутат от парламентарната група на НДСВ и български наблюдател в Европейския парламент); Мирчо Спа­сов – по-късно генерал от МВР; майор Стефан Китов – начал­ник на затвора в „Дома на слепите" в София, началник на конц­лагера „Персин", и редица други гадове (за по-пълен списък на палачите виж – 23, 55, 114, 131, 160). Членове на еврейското ОФ били: полковник Валери Таджер* – председател, Изидор Соло-монов*, Давид Елазар*, д-р Йосиф Аструков*, Давид Бенвенис-ти*, ст. н. с. Давид Коен и други. Всички гореизброени лица би­ли членове на БРП (к), по-късно преименувана в БКП.

   За това с какво са се занимавали горепосочените комунис­тически лумпени, палачи и садисти споменава един от сътруд­ниците на Лев Главинчев*:

„… В началото арестувахме само офицери, министри, бив­ши управници, търговци – изобщо богати хора. Министър на МВР беше Антон Югов, партизаните станаха началници, полит­затворниците – също, а криминалните станахме обикновени „гвардейци". Главният щаб на „гвардията" бе хотел „Славянска беседа" – бивш щаб на германските войски. Аз бях пряко подчи­нен на Лев Главинчев*, един от най-жестоките убийци по онова време. Отделът, ръководен от него, беше от 29 души, които се разделяха на групи от двама или трима, като при акция за арес­туване вземаха и войници от дадените за охрана на военното министерство. Освен със „Славянска беседа" „гвардията" раз­полагаше и с „Дома на слепите", затвора, ареста на Съдебната палата, сградата на „Московска" № 5, както и някои други сгра­ди, една от които на улица „Княз Александър I" – по-късно тя стана банка.

         Още на 9 септември към обяд докараха двама от регентите – принц Кирил и генерал Михов. Докараха ги с лека кола, а ги откараха към затвора с жандармерийски черен автобус с дълги седалки от стена до стена. Пак в „Славянска беседа" доведоха генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офице­ри (ШЗО). Наши „гвардейци" го убиха с чук в главата и хвърлиха трупа му от петия етаж – уж се е самоубил. Бяха убити и други хора, имената не им помня, а и никой не ми ги е казвал. „Гвар-дейците" ходехме на различни адреси, арестувахме хора, ала има­ше случаи, ако в къщата, дето извършвахме ареста, нямаше дру­ги и ако беше вечер, да убиваме арестуваните още там. Убиване­то ставаше с чук или заколване с права лопата.

            Още на втория ден се отвратих от себе си. Като се върнех­ме в „Славянска беседа", където спяхме, пиехме ракия, вино, ко­няк и се напивахме; но страшните картини от убийствата, извър­шени от нас, не изчезваха. Не зная до тогава колко души съм убил – аз или общо нашата „ударна група", ръководена от Лев Главинчев*. Освен нашата имаше още десетина „ударни групи"-Когато отивахме да арестуваме, правехме обиск и намерехме ли ценни неща – злато, диаманти, украшения, пари, пълнехме пър­во джобовете си; след това се правеше протокол за останалото, което не беше в нашите джобове. Арестуваният обикновено не протестираше. Но ако протестира, го убивахме. Имаше такъв случай – човекът беше много богат, живееше на площад „Сла­вейков" и улица „Солунска". От касата извадихме над 20 килог­рама злато, диаманти, златни часовници, пръстени, пари. Жена му започна да вика: „Грабители, разбойници!". Главинчев* я зас­треля, а след като видя, че човекът мълчи, свалил глава на гър­дите, написа протокол, в който отбеляза, че е намерил 10 мили­она лева, а те бяха повече, и не вписа нищо друго, накара човека да го подпише и го застреля. После си напълнихме джобовете -кой колкото може да вземе. Главинчев* сложи останалото в ед­но куфарче, а пък 10-те милиона отброи и постави в пакет, който даде на Коце Испанеца да ги предаде в Дирекцията на милици­ята. След това заключихме апартамента и си излязохме. Едва късно вечерта са изнесли труповете.

          Арестувахме хора навсякъде – в София, в Банкя, в Бояна, в провинцията. Може би от всеки 10 души убивахме по 6 или 7. Някъде през ноември 1944 г. ни пратиха на фронта да арестува­ме офицери…

           После дойде 1946 г. Ние, милиционерите, започнахме да би­ем и избиваме представители на опозицията и през 1947 г., кога­то беше забранена със закон, опозицията беше всъщност уни­щожена изцяло. Всеки набеден, че е от опозицията го арестувах­ме и го пращаха на лагер или в затвора. Беше ми станало отвра­тително. Но как да пожалиш някого? Моите началници узнаеха ли, щяха ли да ме пощадят?…

          Най-сетне всичко мина. Аз се уволних от милицията и ста­нах началник на пласмента в един голям завод. Но нощем съну­вах хората, които бях убил. Това са страшни кошмари…" (148).

            Подобни са и спомените на Жеко Кашеров* – секретар на РК на БРП (к) от Свиленград, който разказва как след 9 септем­ври 1944 г. са се взимали партийни решения за избиване на по­литически противници и „врагове на народа" (Държавен архив – Хасково, ЧП – №318, л. 6, 7). В мемоарната книга на комунис­та Теню Стоянов – „Шпионаж, преврати, процеси, убийства" (ИК „Пеликан – Алфа", София, 1993 г.) се споменава и за така наре­чената „екзекутивна група", действала под ръководството на Трайчо Костов. В нея влизали Мирчо Спасов, Тодор Живков д-р Владимир Бонев, Раденко Видински и други. По думите на Стоянов „непосредствено след 9 септември „екзекутивната гру­па" се разправяше безмилостно с всички контрареволюционни и антиотечественофронтовски сили… Ние узнавахме (в редакци­ята на вестник „Работническо дело"), че без каквото и да е разс­ледване са били залавяни и незабавно екзекутирани познати или посочени видни царски реакционери, фашистки и немски, ули­чени като агенти… „

           От изложените свидетелства става ясно, че това са били ко­мунистически терористични групи, които са избивали по свое усмотрение невинни хора, без съд и присъда!

            Споменатият по-горе Лев Главинчев* (македонски евреин) бил изключителен садист; според някои показания на полити­чески затворници собственоръчно убил близо 250 души! Някои от тях удушавал с голи ръце за няколко минути. Жертвите му били предимно македонци, свързани с ВМРО. Една от жертвите на убиеца Главинчев* е Манчо Димитров – виден адвокат и съ­дия в апелативния съд в София. Димитров бил удушен още в камионетката на път за Дирекцията на милицията на „Лъвов мост". Той имал лошия шанс да бъде съдия в един наказателен процес преди 1944 г., където Лев Главинчев* бил осъден за кри­минално деяние – убийството на една жена (23).

            Полковник Лев Главинчев* се ползвал с голямо доверие от страна на комунистическото ръководство. Било му поверено да извърши екзекуцията на регентите – принц Кирил и генерал Ми­хов. По-късно Главинчев ръководи групата, изровила гроба на цар Борис III в Рилския манастир, а през 1946 г. директорът на милицията Руси Христозов и Димо Дичев (от ЦК на БРП) му на­реждат да проведе акцията по избиването без съд и присъда на десетки дейци на ВМРО, преживели предишните чистки. Сред тях са Вл. Куртев, Ж. Настев, Стр. Развигоров, К. Дрангов и други.

           Царица Йоана в своите „Спомени" посочва, че комунисти­ческият терор след 9 септември 1944 г. достигнал чудовищни измерения:

„… Арестите следваха ден и нощ: селяни от селата, държав­ни чиновници без вина, богати търговци, професори, офицери на служба или в оставка, журналисти, свещеници, представите­ли на всякакви идейни течения и така нататък. Някои плащаха значителни суми, за да получат свобода, но биваха залавяни от­ново след няколко дни и ликвидирани.

            Заплахата, че можеш да излезеш от къщи и да не се върнеш за доста време (тоест да бъдеш арестуван на улицата) беше така разпространена и поради това, както загатнах, бе установила една любопитна привичка: хората носеха винаги със себе си чорапи и кърпи за смяна и не забравяха никога палтото. Много пъти, за да бъдат арестувани, беше достатъчен някакъв израз на лицето, не­навременен смях, признак на радост, които минаваха лесно за антикомунистически изяви. Дори униформата на „стария режим" можеше да послужи като мотив за осъждане на смърт. Бяха раз­стреляни много регулировчици, виновни единствено, че са но­сели униформата на Софийското кметство. Храбрият командир на столичните пожарникари Захарчук се самоуби, когато разбра за предстоящия му арест…" (157).

          Ето и някои от по-главните действащи лица в управлението на страната тогава:

1. Кимон Георгиев* („Звено") – министър-председател;
2. Добри Терпешев (БРП) – министър без портфейл;
3. Антон Югов (БРП) – министър на вътрешните работи;
4. д-р Минчо Нейчев (БРП) – министър на правосъдието;
5. полковник Дамян Велчев – министър на войната;
6. Димо Казасов* („независим") – министър на пропаган­дата;
7. Никола Петков (БЗНС) – министър без портфейл;
8. проф. Петко Стайнов („Звено") – министър на външните работи;
9. проф. Станчо Чолаков („Звено") – министър на народно­то просвещение;
10. проф. Петко Стоянов („независим") – министър на фи-

нансите;

11.Димитър Нейков (СДП) – министър на търговията, про­мишлеността и труда;

12. Асен Павлов (БЗНС) – министър на земеделието и дър­жавните имоти;

13. Борис Бумбаров (БЗНС) – министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството;

14. Ангел Держански (БЗНС) – министър на железниците, пощите и телеграфите;

15. Григор Чешмеджиев (СДП) – министър на социалната политика.

     Това престъпно и незаконно правителство на ОФ с указ №13 разпуска XXV-тото Обикновено народно събрание, освобожда­ва регентите и подготвя Геноцида, извършен над българския на­род, като приема редица антиконституционни наредби – закони и актове в режим на комунистическа военна диктатура (155).

       По време на арестите много български патриоти и военни от висшите чинове предпочитат да се самоубият, отколкото да попаднат в ръцете на комунистическите изверги и сатанинските изчадия от НКВД. Сред тях са: поручик Петър Добрев Петров от Шуменския гарнизон; офицер от запаса полковник Славейко Василев – министър от кабинета на Иван Багрянов; генерал Ко-чо Стоянов – командир на 5-а армия, и съпругата му; полковник Сава Куцаров – директор на полицията; Паскалев – началник на Софийското полицейско училище; капитан Радев от Военното комендантство и други.

Други са убити по най-зверски и подъл начин без съд и при­съда:

-    На 10.09.1944 г. в село Долни Лозен, Софийско, войнишки комунистически комитет сваля от пилона националния трико-льор и издига червено знаме. Батарейният командир поручик Георги Дървингов заповядва да се свали комунистическия флаг и издигне отново трибагреникът. Разстрелян е на място.

-    На 12.09.1944 г. командирът на 4-та армия генерал-лейте­нант Атанас Стефанов, пътувайки се от София за Плевен, подло е убит от комунистката-партизанка Митка Гръбчева. По-късно нейната дъщеря Иванка Гръбчева като режисьор прави филма „Черните ангели", в който са пресъздадени епизоди от дейност­та на терористичните комунистически бойни групи в София и ,великите подвизи" на майка й.

-   Много жертви дава Съюзът на българските национални легиони (СБНЛ), който по това време наброява близо 300 000 членове. Христо Недев – водач на легиона във Варна, пребит от бой, е завлечен в Морската градина и обесен на едно дърво. Иван Йотов – водач на легиона в Пазарджик, и Стамен Лазов – водач на легиона в Пловдив, са извлечени от домовете им през нощта и са убити. Генчо Генев – водач на легиона в Габрово, е убит и заровен някъде в местността Узана. Марко Димитров – водач на легиона в град Бяла Слатина, и още 30 легионери са аресту­вани, изведени извън града и разстреляни. В местността Девол край Веслец около 100 легионери, събрани от околните села, са избити най-жестоко, като са им отрязани главите и насечени с брадви телата. В местността Бутово край Враца са избити около 100 легионери. Арестуваните водачи на легиона в град Ви-н – йеромонах Паладий и Валентин Шутилов, заедно с мно­го техни другари легионери са простреляни като мишени пред погледите на другите, очакващи смъртта си. На йеромонах Па­ладий най-напред му извадили очите, след което го убили. Мес­тността Бутово е гробницата на легионерите. Там са били от-рвани легионерите от околните селища и масово избивани, един от най-ярките примери за комунистическите зверства е из­биването на 200 ученици легионери в мазето на училището в град Оряхово (129).

-   В село Козаревец (Горнооряховско) в гората Мешето след 5.09.1944 г. всяка вечер в продължение на близо месец разст-елват и избиват с колове и мотики десетки хора. Отначало ги огребвали полуживи и местните хора чували как стенат в полу-заритите гробове. После започнали да ги палят (Холокост), за да заличават следите. Избитите са от Велико Търново, Гор­на Оряховица, Долна Оряховица и околните села. „Безследно изчезнали" 274 души, предимно интелектуалци – учители, адво­кати, лекари, търговци, свещеници, банкови и кооперативни де­ятели и богати селяни. При ексхумацията на масовия гроб след 1989 г. се установява, че някои са простреляни в главата (по об­разец на екзекуция на НКВД), на други са отрязвани главите и камион е прегазвал труповете (9).

-     На 08.09.1944 г. е убит генерал-лейтенант Никола Хрис­тов – командир на 3-та армия; на 10.09.1944 г. е убит генерал-майор Асен Карев, командир на 12-та пехотна дивизия; на 14.09.1944 г. е убит генерал-майор Антон Ганев, командир на тру­дови войски; на 01.09.1944 г. е убит офицерът от запаса генерал-майор Кючуков, бивш командир на 7-ма Рилска дивизия; на 27.09.1944 г. е убит офицерът от запаса генерал-майор Георги Тенковски, бивш командир на конницата.

-     На 23.09.1944 г. безследно изчезва (убит без съд и присъ­да) архимандрит Иреней (1910 – 1944 г.), доктор по философия от Римския университет, протосингел на Софийската митропо­лия, председател на Духовния съд. По същия начин в различни части на България по заповед на комунистите-талмудисти (ан­тихристи и атеисти) са убити над 150 български свещеници с различни санове.

            На 25 септември 1944 г. вестник „Работническо дело" (ор­ган на комунистическата партия – БРП), в уводна статия, озаг­лавена „Отмъщение", отправя следния призив към комунистите и членовете на ОФ: „Стреляйте верно, забивайте ножа по-дъл­боко! Дръжте здраво пушките в ръцете си! Крачете смело срещу врага! Унищожавайте го безпощадно! Той не заслужава никак­ва милост – дори и оная към едно пребито куче!"…

       Така бе благословен, поощрен и инспириран жестокият те­рор, залял с кръв България след окупацията на съветската ар­мия и въоръжения преврат на комунистите.

        Различни източници посочват, че в периода 1944-1945 г. комунистите избиват без съд и присъда между 25 000-35 000 души, които са цветът на нацията. Съюз „Истина" разполага с документи и свидетелства за около 25 000 избити след 9 сеп­тември 1944 г. и около 250 000 репресирани в лагери и затвори, където има данни за убити още над 1000 души, и то по най-зверски начин. Между 1946 и 1985 г. 339 души са убити в райо­на на границите на НРБ при опит да напуснат нелегално стра­ната. Тези числа обаче според мен са силно занижени (може да се каже, че много документи липсват и са унищожени!). В сво­ите „Спомени" царица Йоана твърди, че официалната статис­тика посочва 138 000 избити българи след 9 септември 1944 г. Някои дори говорят за 300 000 убити, но явно в това число се посочват и репресираните. Всъщност последното твърдение не е лишено от логика, тъй като преминалите през комунистичес­ките концлагери и затвори (86 концлагера и 29 затвора!) бяха смачкани от физическия и психически терор. Над тях беше из­вършен духовен Геноцид и повечето бяха унищожени като лич­ности и доведени до пълна деградация и унижение!… Много от тези хора не доживяха спокойно края на дните си и умряха преж­девременно от болести, глад, безработица, влошено здравос­ловно състояние и мизерия (23, 160).

           На 30 септември 1944 г. правителството на ОФ приема „На­редба-закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея". Съгласно този „закон" виновни­ците се наказват с временен или доживотен строг тъмничен зат­вор или със смърт и глоба до 5 000 000 лева. Много интересен е чл. 4 на този псевдозакон, където пише:

„…Смъртта на лице, извършило деяние по този закон, нас­тъпила преди или след възбуждане на обвинението срещу него, не пречи да се започне или привърши преследването и да се из­даде присъда съгласно „предшествуващата алинея… " („Държа­вен вестник", № 219, 06.10.1944 г.) (155).

         Горното е лесно обяснимо като се има предвид печалния
факт, че много от осъдените са убити предварително и в прото-
колите пишело „отсъствуващ по време на делото"…………….. Целта обаче била допълнително да се ударят близките на осъдените и да се конфискува имуществото им (движимо и недвижимо) в полза на държавата (т.е. в полза на комунистите).

         С учредяването на „народния съд" се създават 68 съдебни състава в цялата страна – 4 върховни и 64 областни. С тези фар­сови процеси в стил „ала Вишински" комунистическата власт на ОФ цели да узакони предварително извършените убийства и грабежи на имущество.

           В периода декември 1944 – април 1945 г. „народният съд" образува 135 процеса (13 в София, а останалите в провинцията) От произнесените 11 122 присъди (толкова са осъдените), 2730 са смъртни, 1305 – на доживотен затвор, 1782 – на строг тъмни­чен затвор от 10 до 20 години и т.н. Най-тежкото наказание по­лучават бившите регенти, дворцовите съветници, министрите от кабинетите на Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов, много от депутатите на XXV ОНС и други видни представители на управляващите среди в България до 9 септември 1944 г.

            Редица документи, още преди процесите да се проведат, до­казват, че присъдите за главните подсъдими са предрешени от комунистите и под диктовката на Москва!

     Някои от арестуваните, като бившите регенти княз Кирил, проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов, бившият министър-председател Добри Божилов и министърът на вътрешните рабо­ти Петър Габровски, преди процесите са отведени тайно в Мос­ква, където са разпитвани от специалисти на НКВД и обработ­вани психологически.

          Много съвременни историци и политолози отчитат факта, че никоя друга страна от участвувалите във Втората световна война не е ликвидирала по такъв драстичен начин всички ръ­ководители от старата власт. За сравнение, от Нюрнбергския процес в Германия на смърт са осъдени само 11 души!

            В случая с България, която не е била активна страна по вре­ме на войната, масонът Кимон Георгиев* заявява цинично след­ното : „България е виновна, че не е воювала с никого!" (157). Въз основа на тази логика имуществата на гражданите бяха конфис­кувани, религиозното обучение бе премахнато, духовенството принудено да съдейства на правителството на ОФ; класата на дребната и средна буржоазия, градска и селска – подложена на безмилостно изтребване! Всъщност „другарят" Кимон Георги­ев* е прав по отношение на мотива защо е наказана и ударена по такъв жесток начин България; защото нейните ръководители не се подчиниха на юдео-масонската схема на „поръчителите" на войната, които извлякоха най-голяма печалба от нея, предиз­виквайки разрушения и погроми на цели държави и континенти и избивайки над 50 милиона души! България трябваше да бъде наказана и за това, че спаси 50 000 евреи от депортация в Герма­ния да работят и с това обърка плановете на ционистите, но то­ва е друга тема. Точно тези обаче 50 000 евреи (повечето ко­мунисти, ционисти, талмудисти и бандити-гешефтари) зако­паха България, ограбиха и избиха цвета на българската нация -138 000 души! . …