Я. Я.: - Според мен не успях да направя абсолютно нищо, но все пак опитите ми в това направление имат своето важно лично за моето самочувствие значение.

Началото на „посткомунистическия” феномен „Кръгла маса” е от 06 февруари до 06 април 1989 г. във Варшава, когато в преговорите между правителството на комунистите и ръководената от Лех Валенса опозиция били участвували 57 души, които именно подписали Програмен пакет от споразумения (съдържащ общо 171 страници), в резултат на който Сеймът (Парламентът) впоследствие бил приел Пакет от закони и насрочил парламентарни избори.

Исторически Втората „посткомунистическа” „Кръгла маса” бе режисирано подготвена с проведената на 17 ноември 1989 г. в Прага и лансирана в медиите като „легендарна” демонстрация, завършила с кратко полицейско меле и преброяване на около 600 ранени. Още по онова време в редица западни медии бе лансирана тезата, че както самата демонстрация, така и нейното брутално потушаване са били организирани от чехословашкия филиал на съветската КГБ с цел да се предизвика политическа криза, а по-късно слуховете за това бяха потвърдени от разсекретените архиви. В резултат на подготвените в тази именно обстановка и подписаните на „Кръглата маса” Споразумения Парламентът бе приел Пакет от Закони, а впоследствие за Президент бе избран Вацлав Хавел (който, впрочем, изключително бързо и изцяло загуби своето влияние в родината си, но Западът не искаше и да чуе за това, и продължаваше упорито да ръси върху него своите летигимиращи го похвали).

Исторически Третата „посткомунистическа” „Кръгла маса” е унгарската, която е била наречена с традиционно комунистическата терминология „Съвещание”, и с традиционно комунистическа експедитивност е заседавала само три дни - от 08 до 10 декември 1989 г.

Тъй като от всичките държави от бившия Съветски блок „Кръгла маса” не бе проведена само в Румъния, това обстоятелство малко по-късно даде основание на някои от най-изявените участници в този български форум (като напр. Петър Дертлиев) да се самоизживяват като „спасители на България” и да отстояват напълно безумната и абсолютно неоснователна теза, че „Алтернативата на „Кръглата маса” бе гражданската война”.

В България събитията „се сложиха” така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили” (СДС), а три дни след това - на 10 декември 1989 г. - бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и във връзка с това бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса”, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизам за управление на страната. След около десетина дни синдикатът „Подкрепа” издигна „заплашителния лозунг” „Или „Кръгла маса”, или стачка!”, след което управляващата Комунистическа партия се престори на неимоверно уплашена и охотно веднага се съгласи за свикването и провеждането на „Кръгла маса”. В резултат на 03 и 04 януари 1990 г. Народното събрание започна уточняване на процедурните въпроси, срока и предмета на разговорите, които ще бъдат провеждани, и бе взето решение „Кръглата маса” да се проведе от 16 до 24 януари 1990 г., който срок, обаче, впоследствие бе „самопродължен”, и заседанията се проточиха до 15 май. Тъй като, всъщност, с по няколко месеци се проточиха и заседанията на другите аналогични форуми в Източна Европа, този общ белег още тогава „намириса” на наложен от Великите сили сценарий, в основата на който прозираше изводът, че авторите му беха проумели и заложили на мощния терапевтичен ефект на театрализирането и дори батализирането на политическата проблематика.

Основните теми, разисквани на заседанията на „Кръглата маса”, беха четири: политическата система, разделянето на властта, националният въпрос и избирателният закон. Самият аз като участник в този маскарад още от самото начало констатирах, че представителите на Комунистическата партия и Правителството беха пределно напълно наясно по абсолютно всичко, което трябваше да стане и как да стане, докато представителите на "опозицията" не беха наясно по абсолютно нищо, и че доста често и без да се крият се отбиваха в дома на комунистическия лидер Андрей Луканов, за да уточняват кога, какво и как да го поискат.

От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса” не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над” Парламента бе пълен абсурд.

В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност (ДС) и изключително умело дирижиран „етнически кипеж” затихна, и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса” и мощната стачна вълна.

Въпреки, че всичко това бе изключително умело инспирирано и ръководено от Държавна сигурност, все пак бурно променящата се политическа обстановка породи и доведе до появата на известни автентични проявни форми на спонтанно и реално разкрепостяване на масовото съзнание и жажда за свободни изяви, при което се засилваше не само контролираният, но и естественият „глас на улицата”. Самият този „глас”, обаче, изключително бързо и почти неусетно се сля с камуфлажния уличен глас, и прехвърли и предостави изпълнението на своите желания за „свободен диалог” върху „легитимните институции”, като каквито беха възприемани както „Кръглата маса”, така и Великото Народно събрание, и с това фактически „улицата” се оказа абсолютно неспособна да бъде какъвто и да е реален политически фактор.

Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, най-важният от които бе, че легитимни да участвуват в политическия живот са само представителите на комунистическата власт и представителите на признатата от нея опозиция, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел. Аз бях единственият участник в този маскарад, който официално и публично заяви, че чрез него се цели да бъде дадена легитимност на вече проведени и предстоящи да бъдат проведени абсолютно нелегитимни събития, и тъй като официално и недвусмислено окачествих все още подготвяното Споразумение именно като престъпно, бех светкавично отстранен от по-нататъшно участие в „преговорите” и подготовката на окончателния текст на Споразумението.

А тъй като в цялата история на Източноевропейските „Кръгли маси” бех единственият, който бе заел такава политическа позиция и бе „сполетян” от „отстраняване” от по-нататъшно „участие” в Престъплението, наречено „Нежен Революционен Преход”, този факт бе умишлено публично и официално премълчаван цели десет години. Едва през януари 2000 г. той бе официално и публично признат, и за моя изненада не къде да е, а именно във в-к „Демокрация” – вестникът на престъпната подставена политическа структура, обезпечила легитимността на Новата власт.

К. М.: - Доколкото ми е известно, Вие винаги сте се противопоставяли на определянето Ви като „дисидент”. Бихте ли уточнили защо?

Я. Я.: - Първите дисиденти са били представители на т. нар. „верско” или „църковно дисидентство”, и се били появили в лоното на християнската църковна общност, където несъгласието не се допуска, а неговата проява като правило бива последвана от санкционно „отлъчване”. Политическото дисидентство, обаче, е характерно за тоталитарните режими, и най-вече за комунистическите, в рамките на затворения характер на които несъгласието е третирано не само като девиантно, но и като забранено престъпно поведение, подлежащо на най-строга санкционност. Всъщност, класическият модел на политическото комунистическо дисидентство бе създаден и „наложен” в съветското комунистическо общество най-вече от Александър Солженицин и Андрей Сахаров, и през 60-те, 70-те и 80-те години този модел фактически изпълняваше т. нар. мултипленна функция.

Без тук да изтъквам своите обстойни аргументи и съображения, ще отбележа, че лично аз съм ориентиран към гледището, че „дисидентството” е имало редица функции, но най-важната се е била свеждала до това да отстрани и елеминира от актуалната политическа сцена всички вече отдавна възникнали, всички възникващи и всички, които биха възникнали напълно естествени автентични индивидуални и организирани антикомунистически импулси, прояви и движения, които са били считани за „пределно опасни” и за двете страни по посоченото „джентълменско” Споразумение между комунистическия елит и управляващите западни елити. И едно от доказателствата, потвърждаващи това гледище, е фактът, че заедно с „отмирането” на „дисидентството” и неговото слизане от политическата сцена, в абсолютно пълен синхрон от същата сцена слезе и официалната интензивна западна ангажираност с механизма за защита на „човешките права”, въпреки че в новата, т. нар. „посткомунистическа епоха”, нарушаването на човешките права брутално започна да придобива чудовищни размери, които корумпираната част на западните елити започна просто „да не забелязва”.

К. М.: - Доколкото успях да забележа, Вие систематично определяте всичките събития след 1989 г., включително и днешните, именно като „фарс”, и най-често като „маскарад”. Какво по-точно имате предвид?

Я. Я.: - В посочената моя книга към разгледал осемнадесет основни видове маскарадни форми на проявление на българското легитимистично политическо мислене в посткомунистическия период след 1989 г., но тук бих искал съвсем накратко да обърна внимание върху маскарада, наречен „Нежен Революционен Преход”.

Според един виден български юрист и професор събитията, станали на и след 10 ноември 1989 г., са „събития с фундаментално историческо значение” и „в условен смисъл са „Революция” - при това „Революция, обърната назад, към традицията на буржоазните политически революции отпреди повече от 200 години”. Според един виден български социолог, събитието „не е революция”, а по-скоро е „изкуствено провокирана отвън контрареволюция”, при това „встъпила на историческата сцена съвсем не като необходим отговор или отпор на възникнал опит за революция”. В приетата през 1997 г. т. нар. „Българска национална доктрина „България през ХХІ век”” се изхожда от тезата, че на 10 ноември 1989 г. е бил извършен „политически преврат”.

Според мен, обаче, събитията са маскарад, имитиращ Революция, имитиращ Преврат и имитиращ Правосъобразност (т. е. Легитимност). Преди всичко, да се счита, че събитието е „Революция” в класическия смисъл на разбиранията за това, би било крайно неадекватно, тъй като е повече от очевидно, че липсва насилието над заварения управленски елит като главен елемент на всяка революция. На второ место, да се твърди, че събитието е било „преврат”, също така би било неадекватно, тъй като всички известни на историята (включително и на българската история) преврати се характеризират с това, че при тех е налице не само поне известна минимална доза насилие над властвуващия елит, но и смяна на този елит с друг - а тук нито едно от двете не е било станало.

Изобщо: 1990 г. бе маскарадна година – от началото до края. Тя започна с маскарада „Кръгла маса” и завърши с маскарада „Велико Народно събрание”; след което, разбира се, маскарадът продължи и продължава, включително и днес.

И все пак, обаче, съществува едно изключително важно съображение, от гледна точка на което събитието наистина не само може, но дори и задължително трябва да бъде интерпретирано и третирано като „Революция” – събитието бе „Революция за освобождаване на забогателия и забогатяващия комунистически елит както от неговото идеологически формулирано задължение да се грижи за бедните и онеправданите, така и от неговата каквато и да е реална обвързаност със самите бедни и онеправдани”.

Тази „Революция” даде „шанс” само на онези, които благодарение на строго контролираната по времето на комунизма система на привилегии вече бяха натрупали значителни количества от специфичните за този строй конвертируеми капитали - пари, имущества, чужд език, вярна мрежа от връзки, досиета, дисидентска слава, и най-важното - безпрекословна верност на старите тайни служби, вече институционализирали се като безупречно организирана Червена мафия, тотално контролираща цялото общество, и преди всичко механизмите на неговото ограбване. Всичките онези, кото бяха далеч от тези „капиталови притежания”, съвсем бързо стигнаха до скотските механизми за преодоляване на глада и студа.

Именно в основата на това доста бързо и крайно рязко разслоение намериха хранителна среда цинично и умело лансираните от контролираните медии два симетрично противоположни и във висока степен шизофренни възгледи за характера на промените: едните със задоволство започнаха да твърдят, че „именно това е истинската демокрация и истинският капитализъм”, а другите - с гняв започнаха да заклеймяват „реставрирания човеконенавистен капитализъм" и с носталгия да възхваляват „доброто старо време на социализЪма”.

По време на т. нар. „историческа промяна на 10 ноември 1989 г.” посланик на СССР в България е Виктор Шарапов. При това, той е изпратен в България точно в разгара на перестройката; любопитно е, че в българското комунистическо Политбюро откровено и открито са го били наричали „губернатора”, и че дисиденствуващите комунисти са го зовяли „Мефистофел" и „Генерал Каулбарс". Десет години след събитията, на 28 октомври 1999 г., екип на в-к „168 часа” се обърнал към пребиваващия в България В. Шарапов с покана за интервю; той приел поканата, като подчертал, че има още много „неизказани неща”, като изрично предупредил „но не очаквайте всичко да ви кажа"; после започнал да се крие, и накрая секретарят му заявил, че той „принципно бил решил да замълчи и на тая годишнина" и че, освен това, не можел да осъществи обещаната среща със журналистите, защото бил „заминал"; журналистката подчертава, че по време на този разговор „в слушалката от стаята се чуваше гласът на експосланиака”. Разбира се, напълно закономерен е въпросът: „От какво се е бил страхувaл генералът от КГБ В. Шарапов цели десет години след събитията?”.

К. М.: - Нима наистина е „фарс” и „маскарад” всичкото онова, с което се гордеят не само редица политически лидери, но дори и редица редови граждани?

Я. Я.: - Всъщност, големите промени през 1989 г. в Източна Европа станаха само за няколо дни. Дори сам по себе се този факт въобще не би могъл да бъде в подкрепа на тезата за наличието на „масов революционен” (та макар дори и „спонтанен”) „подем на унижените народни маси”. Той по-скоро е доказателство именно за осъществяването на прецизно контролиран оперативен план за бързо осъществяване на неколко строго определени задачи и за категорично непозволяване за разпространение на какъвто и да е „народен импулс” в тази насока.

На 9 ноември 1989 г. „падна” Берлинската стена; на 10 ноември „падна” Тодор Живков; на 11 ноември в Прага „падна” Густав Хусак. Да се твърди, че тези събития са били станали именно „под спонтанния напор на народните демонстрации” е не толкова нескопосан или кретенски опит да се скрие истината за един кoнкретен исторически факт, а е нещо много повече - опит да се скрие истината за дълбоката същност на комунизма, и той да бъде представен като демократичен строй, стриктно зачитащ „волята на народните маси”. Историята обаче сочи, че такова зачитане всъщност никога не е имало и не е било възможно да има, а внимателният анализ на една такава стратегия недвусмислено показва нейната дълбока генетическа връзка с всички проведени от КГБ значими политически операции, на които е било нужно придаването на камуфлажен облик на масово народно и дълбоко демократично дело.

К. М.: - В крайна сметка дали т. нар. „Преход”, който Вие наричате „фарс” и „маскарад”, все още продължава?

Я. Я.: - Още през 1992 г. тогавашният Министър-Председател Филип Димитров раздразнително и с апломб бе заявил, че „България вече не е в Преход”, че вече се е била „сбогувала с Прехода”, и че неговите действия са действия на Премиер на една „съвсем нормална държава”. През 1997 г. Министър-Председателят Иван Костов също така неколкократно бе заявявал, че „в България Преходът отдавна е приключил”. По-късно, включително и през 2004 г., същото заключение беше изтъквано и от виртуалния Цар и реален Премиер Симеон Сакскобургготски.

Дали, обаче, наистина „Българският Преход” отдавна е приключил, или „все още продължава”?.

Съгласно политологическата и държавноправната теория, когато един авторитарен или тоталитарен режим бива заменян с демократичен, винаги и неизбежно е налице „един преходен период”, характеризиращ се с това, че въпреки наличия реален (а не камуфлажен!) политически плурализъм и провежданите реално (а не камуфлажно!) свободни избори, новият управляващ елит все пак и все още не се е отказал от традициите на стария и продължава да контролира и да променя политическите резултати така, че винаги да ги нагажда съобразно своите интереси. Съгласно теорията, този „преходен период” приключва тогава, когато както печелещите, така и губещите приемат като нормални и обективни резултатите от произведените избори, и въобще не се опитват да ги коригират post factum. А погледната от тази гледна точка, българската действителност разкрива, че „Преходът” продължава, включително и днес.

Несъмнено поне на философите и на политолозите още от древността е било пределно ясно, че индивидуалното и масовото човешко мислене и поведение подлежат на манипулиране и контролиране именно чрез думите. При което винаги е било пределно ясно, че думите въздействуват съвсем не толкова с техното открито и пределно ясно, колкото именно (преди всичко) чрез техното скрито, значение.

Именно върху основата на превъзходното знаене и познаване на така визирания феномен, политическите манипулатори от ерата на „Нежните „революции” и „Посткомунистическия преход” съвсем неслучайно наложиха върху общественото информационно пространство, а следователно и върху общественото и индивидуалното съзнание, изключително умелото дозиране на „тайния метафоричен чар” на цяла серия от думи, термини и понятия, при което докато първоначално на преден план беха изтъквани „революция” („нежна”, „синя”, „бархетна”, „кадифяна”, „мека”), „преврат” и „промяна”, то после, след неколко години, тези думи умело преминаха на заден план, и първостепенно значение придоби думата „Преход”.

Преди всичко се оказа, че след неколкогодишна експлоатация думата „Промяна” започваше да противоречи на най-елементарното изискване за „очевидност”, и че вече не може да изпълнява онази мобилизираща функция, която първоначално бе изпълнявала. Освен това думата „революция” също така започна да противоречи на най-елементарното изискване за „очевидност”, и вече не можеше да изпълнява първоначалната си мобилизираща функция, тъй като се схващаше преди всичко като „едноактна пиеса”; която, при това, вече беше безрезултатно отиграна многократно, а плахите опити да бъде лансирана идеята за „пермаментната нежна революция”, се оказаха неефективни.

Именно така, на преден план беше изтикана думата „Преход”, която съдържаше в себе си имплицитното изискване за наличие на некаква цел, реализирането на която самоподразбиращо се се предоставяше на бъдещето - което, естествено, си оставаше неясно фиксирано във времето. Освен това, по изключително странен начин тази дума въобще не предизвика абсолютно никакви негативни асоциации с нейната злополучна доскорошна комунистическа употреба: както е известно, в продължение на неколко десетилетия на масите бе обяснявано, че т. нар. „социалистическо общество” е именно „преходно общество”, т. е. „Преход” към „светлото и мечтаното комунистическо общество”; и че „лишенията и несгодите” по време на този „Преход” са не само разбираеми и извинителни, но и са максимално компенсируеми по-късно, след края на „Прехода”.

Онова, което е странното в случая, е че днес същите тези маси, с абсолютно същата „жадност” и „доверие” се впиха в същата тази дума, без да правят каквато и да е аналогия с нейната вече злополучна употреба. Това, разбира се, се отнася и за новата политическа конфигурация, възникнала само преди неколко месеци.

& Край

Източник: http://iankov.blogspot.com/2009/11/blog-post_02.html